Пътя се издигаше и спускаше по малките хълмчета и като цяло беше много готино, времето беше леко хладно, но за каране на колело- екстра. По непонятни ми причини не можех да поддържам висока скорост, едва се движех с 15 км/ч по равното, но всичко наоколо е много зелено и приятно за окото, така че свих философски рамене и продължих да въртя педалите.
Почти на всеки километър имаше паянтови навеси, откъдето можете да си купите торбичка с печени фъстъци, но имайте предвид, че нормалната им цена е около 2/3 дирхама, което не им пречи да ви искат 10...
Изобщо цялата тази зеленина ми действаше много релаксиращо. От близо 10 години живея в Малага и определено ми харесва, но естествената зеленина тук много кът...
Постоянно подминавам малки махалички, табели с имена не видях никъде. Редовната гледка е- купчина схлупени и лошо поддържани къщи и измежду тях се белее прясно боядисаното минаре на джамията. Почти навсякъде край пътя има хора, очакващи поредното такси да ги закара до за където там са тръгнали.
На едни 20км /грубо/ преди Лараш спрях в една такава махала да пия чай /за пръв и единствен път ми взеха само 4 дирхама, обикновено е 6-7 /, по картата виждах, че Ликсус, руини на стар римски град, е точно преди града и ми се щеше се постопля малко, защото времето позахладня.
Как да е, изпих си аз чая и потеглих. Преди Лараш гледам табела "Ликсус- 5км". Уф..сериозен баир, ама като го помислиш, после ще се спускам, така че все съм на далавера.
А пък това спускане си беше великолепно, дълъг склон, красива гледка, а и облаците се бяха поразсеяли и слънцето напичаше приятно. Само дето руини не виждам...
Тъкмо около 5км след табелата, зад един завой, се появява арка "Welcome in Lixus Resort"...Мамка му, скапан хотел..а табелата за него беше стандартна пътна табела... Намерих един възрастен градинар и се опитвам да му обясня какво търся, разбра ме човека и ми посочи че трябва да се върна по целият склон нагоре, до табелата, която ме обърка, и да продължа в посока към града. Върнах се аз отново и гледам наблизо спряла кола, минах да питам отново, а момчето ми сочи хълм на 50тина метра и ми вика- Там е, но е затворено за туристи, съжалявам.
Ами добре, поемам към Лараш тогава. Беше около 1 след обяд, а бях минал само 40км. Трябваше да се отбия до някое магазинче за хляб и продукти.
На влизане забелязах старо укрепление и се отбих да го разгледам.
Всичко беше изоставено на разрухата и времето. Не се забелязваха никакви усилия за възстановяването му, а самият вход беше превърнат в бунище. Видях оттам да излиза едно младо семейство с деца и съвсем невъзмутимо си газеха през боклука.
Всъщност Лараш, сравнение с Асилах, беше страшно мръсен и неподдържан град.
Докато се разхождах по кулите на укреплението под мен видях двама велотуристи, спуснах се на бегом да се опитам да ги засека, но не можах за съжаление. Нямаше да е лошо да обменя малко информация, пък кой знае- ако се движим в една посока...
Поогледах се по околните улици и като не ги открих затърсих магазин. Спрях до една сладкарница да питам, влизам вътре, зад витрините едни красиви пасти, само като ги гледаш да ти се прияде. Пък като се приближиш и видиш десетките мухи накацали по тях...гадно. Ама явно не им пречеше, защото си купуваха. Намерих си магазинче и си купих два хляба- по един дирхам всеки- ама се сетих, че и вода нямам, та му викам- дай две бутилки насам. Хоп, 13 дирхама..скъпа тази вода бре. Впоследствие видях, че навсякъде в Мароко минералната вода е скъпа- минимум 5 дирхама /50цента/ за бутилка.
Пообиколих още малко, реших че няма нищо друго интересно и потеглих в посока Ксар ел Кебир. На изхода на града видях голям супермаркет и влязох да си купя олио и сол, нямах, а в малките магазинчета не знаех как да си поискам. Обикновено са като нашите квартални магазинчета в блоковете- малко коридорче преградено с дъска и ти сочиш какво искаш.
Търговски център, като всеки друг в Европа, само не се сетих да погледна алкохол дали има. Основната разлика бе, че почти нямаше купувачи, но може да съм уцелил и неподходящ час. Оттук си купих и една голяма франзела за 3,7 дирхама, покрита със сусам, още като излязох от магазина отчупих едно голямо парче от нея и я почнах. Вкусно..а и карането нещо почна да спори..
Пътят продължаваше да се изкачва и спуска по ниските хълмчета, слънцето напичаше леко, всичко наоколо беше зелено, а на мен ми беше леко на душата...
По едно време гледам табела "Ксар ел Кебир- 6км" наляво, а направо Мекнес. Е, мен град не ми трябва, така че продължих напред, оглеждайки се за къмпинг. Само дето терена около мен се попромени.Около мен продължаваха да са все същите хълмчета, но вече всичко беше разорано, нямаше горички в които да се скатая.
По едно време, към 5 някъде, подминах едно голямо струпване на заведения и магазинчета. нямаше нито разклон на пътя, нито къщи на някакво селце наблизо, бензиностанция нямаше дори. Само един изоставен хотел. Спрях се да питам дали има къмпинг, човека разбираше малко английски и ме пита имам ли палатка. Имам викам, място да я разпъна ми трябва. Показа ми къде мога да я опъна в една градинка зад самият хотел. "Колко ще ми струва" питам /Тома Неверни ставам вече/, а той- нищо, гратис е. Хее, мой човек си!
Тъкмо бях почнал да я разпъвам и идва пазача на паркинга на близкото заведение /оказа се, че първият е сервитьор в него/ и ми вика да ида с него. Тук било шумно /имаше някакъв компресор баш до мен/, а и можело да завали. Закара ме откъм фасадата на хотела и ми посочи някакъв стар вход/ преграден наполовина с барплот, зад него спокойно да си опъна палатката. Мерна се пак сервитьора и го питам /имах само 40 дирхама с мен/, колко струва един таджин, че барбекюто беше на 20тина метра и ми пълнеше устата със слюнка.. Ами 40дирхама вика, охооо, вечерят готова. А таджина беше доста добър, количеството беше достатъчно голямо, че да си помисля, че може да ми се опре /не успя!/ и както бях гладен.... Ами какво няма да съм, оказа се, че съм минал 95км, а май само франзелата от супермаркета бях изял.
През нощта беше доста шумно заради преминаващите камиони, а и някаква разгонена котка се въртеше наоколо, ама спах добре въпреки всичко. Събудих се много рано, беше още тъмно, предполагам около 6 някъде. Не ми се ставаше, но ми беше скучно, пък и малко хладно, така че станах да си направя кафе. Поразмърдах се и се появи пазача, държеше един голям фенер да ми свети. Е, повече ми пречеше отколкото да помага, ама сърце не ми даде да му го кажа.
По едно време започна да ми показва с жестове миене на лице и да сочи нанякъде. А, идеално, води. Закараме той до едни чешми и аз оволен почнах да се плискам, а той но но но...и изчезна с една кофичка към стайчето си. А там един огромен чайник /сигурно 20 литра/ сложен на една добре разпалена жар. Наля ми гореща вода в кофичката и ми я даде да си я разредя с хладна. Браво бе пич, направо се съблякох до кръста и спокойно си се поизкъпах. Голям кеф ви казвам. После отидох да си изпия кафето и събера багажа. Беше почнало да се развиделява, а човека седеше край мен, просто за компания. Предложих му кафе, но отказа. Шукрам приятелю, първият мароканец, направил нещо за мен без нищо да иска в замяна.
Днес ми е леко на душата и километрите се топят с лекота. Пие ми се чай, но трябва да изчакам до следващият град за да обменя пари, а той е чак на 30км от мен- Сук ел Арба.
По пътя се натъкнах на тази гледка...
Личеше си, че овцата е ударена от кола и захвърлена край пътя. Странното бе, че овчарят, 30тина метра по нататък, я беше зарязал ей така на кучетата.
Навсякъде из северната част на страната виждах тези птици, не ги знам какви са, но 2/3 пъти ги видях кацнали върху трупове, та явно им се услажда месцето.
Още на входа на Сук ел Арба видях банка. Влязох да обменя пари, а човека ми вика, че нямам нужда да влизам за това и излезе за да ми покаже как да обменя през банкомат. Наистина се оказа доста лесно, та да знаете- доста е лесно, има избор между френски и английски език.
Седнах да пия чай, за пръв път ми го поднасят без листа мента. В последствие разбрах че го пият с мента само когато е много горещо, защото охлаждала. Чаят е много сладък, поднася се с бучка, две захар, ако устата ти все още не е залепнала от сладост, както и /слава богу/ чаша вода. Почивах си и си мислех, че днес няма да стигна Мекнес. Малко преди да вляза в градчето видях табела, че остават още 106км, но пък това значи, че ще съм там на следващият ден сутринта и ще имам повечко време да го пообиколя.
Повечето хора са добронамерени, махат ти весело с ръка, окуражават те, често се чува "тре биен".. Подминаваш стадо овце с две момчета около него. Едното те вижда и ти маха, а ти отговаряш. Зад теб се чува "мосю, мосююю", обръщаш се да видиш какво става, а то другото те вика за да видиш, че и то те поздравява.
Хълмовете са изчезнали, наоколо е все така зелено, само дърветата край пътя са изчезнали. За съжаление изчезна и асфалтираният банкет, който си беше голямо удобство. А най- лошото- пътя се опна прав като стрела, ни завой, ни дявол... въртиш педалите и имаш чувството че седиш на едно място, много тегаво.
От време навреме, между селата, се присъединява някой колоездач и почва да ми говори. "Не говоря френски мой човек, съжалявам"...няма проблеми, те продължават да те гледат усмихнато и да си говорят там, каквато тема са захванали и така до следващото село или разклонение, малко след което те поема някой друг. По едно време решавам, че съм много уморен, поглеждам часовника, а то минава 2 след обяд. А съм тръгнал още в осем и съм спрял само веднъж за половин час, нормално.
Виждам бензиностанция с кафене и спирам. Келнера разбира малко испански, поръчвам си чай и питам за кускус, ама нямат. Баси, още не съм намерил къде да го опитам този известен кускус, ама има време. Питам го какво има за ядене, а той ми показва шишчетата и нещо мароканско имали, сочи ми месомелачката и току смляна кайма. Давай мароканското, викам, ще го пробвам. Оказват се вкусни малки кюфтенца /не като на дядо или на Наско, ама си бяха вкусни/
Плащам и с подновени сили кацам на педалите. Няколко километра по- късни стигам Сиди Касим. На входа- дежурен полицейски пост. Питам за къмпинг- ноо, къмпинг- Мекнес, 45/50 км по нататък. А хотел? Оиии, хотел ои. Ха, то добре, ама хотел неща, ще подминавам май.
Сиди Касим е доста европейски изглеждащ град. Тези снимки са от покрайнините му, но като цяло явно беше нов, с широки улици и булеварди, озеленени с красиви дървета, но някак не ме влечеше особено.
Не е лесно обаче, личи че съм далеч от обичайните туристически маршрути. През целият ден не съм видял нито един турист, нито една каравана, нито къмпинг.. а на диво ме е страх да спя, за да не ми откраднат колелото. Може би е безпочвен страх, но знам ли...Просто не мога да свикна че всичко около мен е като в цигански квартал, нямам доверие във хората, нещо, което трябва да преодолея, ако искам да открия онова Мароко, което търся.
Карам. Табела "Мекнес - 30км". Слънцето почти е залязло. Спирам до някакво малко заведение и питам за къмпинг. Човека не ме разбира правилно и пита "Волюбилис?"...викам си, ми и там искам да ида, сигурно ще има къде да спя наоколо, защо не. "Ои, Волюбилис". Обяснява ми на френски, връщаш се на обратно 2 км и там един малък разклон, хващаш надясно, има табела.
След отклонението от главният път започна стръмно изкачване около 2/3 километра, както бях уморен не бях способен да го изкача въртейки педалите, така че слязох и почнах да бутам. Голям зор, но поне после следваше спускане. На високото ме подгони глутница от 5/6 кучета и ме гони поне 2 километра, много досадни бяха, едното за малко да успее да обърне ремаркето ми и да ме събори от колелото.
Малко след това стигнах някакво селце, видях двама мароканци на пътя и ги питам за руините, а те ми викат- да бе, да, само на там, след 15/16км...какви 16км бе хора, долу н табелата го даваха 14, трябва да са останали под 10... Е няма как, продължавам. Слагам фара, вече е почти нощ, и съм неприятно изненадан- батериите са почти празни, а забравих да взема резервни с мен. Сериозен пропуск, свети колкото светулка. Поне пътя е основно леко спускане, което е добре, защото на още 3 пъти в тъмното ме гонят глутници кучета, скапана работа, шубето голямо.Вече не виждам почти нищо, така че слизам и почвам да бутам колелото, дано няма повече кучета.
Римските останки ги стигам чак към 7 и нещо вечерта. Няма хотел, няма къмпинг, няма...
Пазач обаче има. Обяснява ми, че хотела е на 2км по- нататък. Продължавам примирено да бутам. Небето е прекрасно. Не съм виждал толкова много звезди на куп от....абе и аз не помня откога.. Красота.
Стигам хотела и ме застрелват- 50е за вечер...луда работа, не е за мен. Ама, вика, влиза и закуска..Майна, за тая цена трябва да влиза и и вечеря, спа процедури, масаж, че и масажистка в леглото за през нощта, аланкоолу..ама нищо не казах, какво ли да кажа.. Видях табела за някакъв друг, дано там е по- нормално.
Като умрял съм, качвам е на колелото и подкарвам бавно. От една близка къща изкача човек с фенер и вика нещо. Спирам и го чакам. "С палатка ли си?" , "Да" "Ами ела тогава" и си сочи градината на къщата. "Колко струва?" викам, 50 дирхама? Изобщо не споря, толкова съм уморен, че съм готов и 100 да му дам.
Разтоварвам колелото и опъвам палатката си, а той ми свети. "Гладен ли си?" пита, "Искаш ли таджин", ами да, ако има... Кани ме в единствената си стаичка. Има само едно легло, две парчета, плат край стените, върху които е наредил своите принадлежности /почти нищо/ и газов котлон с къкреща тенджерка. Яденето още не е готово, сядаме на леглото, той пали цигара, аз лулата. Казва се Фатах, не говори английски, но изненадващо успяваме да се разберем. Добре че знам някоя френска дума де. Казва че е предполагаемо на 66 години. Когато се е родил баща му не го е записал при властите, та не е много сигурно. Ток няма, осветява се със свещи, продава фосили, отпред има малка сергийка край пътя. Има и голяма градина, сее си зеленчуци.
Таджина е готов и почваме да ядем. С ръка на сърцето мога да заявя, че през целият ми престой в Мароко това беше най- вкусният таджин, който съм ял. Фатах постоянно взима парчета хляб, отбира хубави мръвки, слага ги на хляба и ми бута в ръцете, яж яж..Трогнат съм. Наяждам се и отивам да спя.
Днес съм минал 132км.
Няма коментари:
Публикуване на коментар