Сутринта ставам рано, още към 7. Багажа съм го събрал още предната вечер, така че половин час по- късно съм готов за път.
Днес трябва внимавам с батериите на телефона и апарата, защото в контакта на стаята ток нямаше. Ще трябва минимум час да загубя някъде за зареждане, защото поне на телефона ще ми трябва.
Правя снимка на хотела и още не съм свалил апарата, съдържателката се показва случайно на вратата и изплашено се скрива. Успокоявам я, че не е на снимката. Култура. Сещам се за индианците, които са мислели, че така се улавя душата на човек и ми става смешно.
Решил съм кафе да пия поне след 30-40 км, така че се качвам на колелото и потеглям.
В първият момент не можах да повярвам- алея за колела? Много ясно че не, просто те задължават да караш по асфалтираният банкет. Не че колите и моторетките не го ползваха...
Въртя си аз педалите, измъкнал се най сетне от този грозен град, навсякъде около мен пустиня, но гледам някакъв разлом насред пустинята, в близост до пътя.
В първия момент помислих, че е старо корито на някоя река, избутах колелото по- далечко от пътя и се приближих да погледна. А то- красив оазис.
В далечината виждам заведение и решавам- има ли гледка към оазиса, то ще пия кафе. Голяма работа, че не съм минал и 30км.
Заведенийцето беше приятно, собственика му, Мохамед, говореше свободно английски и испански.
Седнах да попиша малко в тетрадката, че предният ден бях позанемарил. За съжаление не можех да заредя батериите- тока се осигуряваше от слънчеви панели, но не достатъчно, че да се зарежда телефон или камера.
Половин час по- късно отново бях на пътя, който плавно се спускаше край оазиса.
Всъщност самият той се оказва огромен...
...в продължение на километри въртях педали край кичести палми и малки селца.
Изобщо цареше някакво невероятно спокойствие. По късно си дадох сметка, че има път, който пресича през самият оазис, но на картата го нямаше, т.е. не го ли знаеш предварително...
На тези тераси оставят да се сушат вкусните фурми, които нагъвам здраво от вчера.
Още с навлизането си в оазиса се срещнах с нов асфалт, няма такъв кеф просто. Колелото вървеше само нагоре даже. Кара се с лекота.
В едно от селцата спирам да се заредя с вода и виждам някакви сладки, питам колко струва, а то 1 дирхам- няма и 10 цента. Викам дай да го опитам. Прилича на бутер тесто с бяла глазура и малко шоколад, а в тестото нещо сладко, докарва ми на мед с нещо. Наричат го мюфий и си остана любимото ми сладко нещо, което ядох в Мароко. Просто е страхотно!
Пустиня или не- на хората им се играе футбол. Няма игрище? Ще си изметат! Дори и пътечка са си направили. То и през този камънак е много трудно да се върви.
Постепенно изоставям оазиса зад гърба си и край мен започват да се точи тягостна, камениста пустиня. Колкото и да ми разправят, че има своята си красота /не че не съм съгласен принципно/ предпочитам да си карам край оазиса.
Пресичайки река Зиз осъзнавм, че карам край нея от поне 2 дни. Тя е която дава живот на последният оазис, както и пълни големият, грозен гьол над Еррашид, че захранва и Er Rich, ако не греша.
Наблегнал съм здраво на педалите, защото времето си тече, но пък и по новият асфалт се кара добре, така че и километрите се топят. Въпреки това не храня големи надежди да мога да посетя този безплатен музей. Не че смятам, че не е поредният туристически капан, но пък кой знае, може да остана и приятно изненадан.
Стигайки до Ерфоуд отново съм заобиколен от палми. Отново цари невероятно спокойствие, сещам се за спокойствието царящо в малките български села към 2-3 часа след обяд, когато слънцето напече...
Хммм...кой е казал, че колелото не е товарно превозно средство? Тоя пич тук явно не го е чул...
В Ерфоуд спирам да пия чай. Минава 3 след обед, а ми остават още 50км. Въпреки това съм уморен и имам нужда да си взема въздух. В крайна сметка спането е уредено, така че дори и през нощта да стигна, то нямам проблеми. Освен, че ще трябва да карам по- тъмно, което никак не е приятно тук.
Половин час по- късно, заредил малко батериите /и моите и на телефона/ се възсядам вярното магаре и продължавам. С хубавият асфалт е свършено, скоростта ми пада, но съм обграден от малки палмови горички и въпреки, че пътя е тесен, се чувствам спокоен.
Преминавайки през Рисани изпреварих отново големи групи ученици, прибиращи се с колела. Спирам да снимам тази порта и до мен спира микробус, пригоден за каравана. Видях я и в Ерфоуд, направи ми впечатление колко добре си я е направил човека. Оказа се норвежец. Пътува с малкият и син вече от два месеца, планира поне година да са по пътищата.
На излизане от Рисани задминавам пистов велосипед. Усещам че момчето се амбицира и се движи плътно зад мен. Уморен съм, но не се давам, поддържам 25км/ч. Държа се доста време, но накрая ме задминава, няма начин. Карам доста време зад него, а той си балансира с това...дългото дето го носи. Благодарен съм му, ако не беше той щях да се движа по- бавно навярно. Отбива се на 5км след градчето, подпира колелото и ми маха за поздрав. Махам му и аз.
Отново съм сам. До Мерзуга остават около 30 километра- едни от най- тегавите по време на цялото пътуване.
Обграден съм от всякъде с каменна пустиня, не се вижда нищо освен камънак. Асфалта е кофти, движа се доста бавно, хапвам малко хляб в движение за да заредя. Много нарядко ме подминава някоя кола или каравана. Чувствам как ми писва да въртя педалите.
Пред мен виждам спряла каравана, снимат се един друг на фона на пустинята и на ниските скали в далечината. Спирам и им предлагам да ги снимам заедно. Мъжа е като гръмнат- тъкмо се е канил да ме помоли същото. Германци са. Мъжа посещава Мароко за 2ра поредна зима, жената е кацнала преди 5 дни в Маракеш и още не може да се осъзнае. Мдааа, познат ми е този налудничав поглед в очите, още го виждам сутрин в огледалото /където има такова../.
Така и така съм спрял, моля ги да ме снимат и мен. Питат за разрешение да ме снимат с тяхната си камера- никой от познатите им в Германия нямало да повярва, че някакъв пътува из Мароко с колело... /За протокола- ниските "скали", на заден фон, се оказаха пясъчни дюни. Блажено е невежеството.../
Говорим си поне 10 минути и се разделяме. Продължавам надпреварата със слънцето. Кратката почивка ми се е отразила много добре, но бавно и славно губя надпреварата.
Час по- късно съм в Мерзуга. Тук и заковах 1000км от началото на тази авантюра.
Намирам Мохамед лесно. Седнал е и пие чай заедно с един испанец. Казва се Хуан и не, не е онзи, повярвалият в бог.
Канят ме да седна при тях и ме черпят чай. С Хуан са стари семейни приятели. Посещава Мароко от години и редовно се отбива насам. В последствие разбирам, че Хуан е помогнал да се съберат малко средства и да се построи малко училище, както и болница /по- скоро амбулатория/ в близкото селце. Сега е тук за да следи как са нещата, да осигури учебници и в търсене на нов терен за ново училище. Опитва се да помогне със съвети и развитието на туризма в района. Мохамед ми сподели, че под негово влияние доста от къщите вече имат бани и топла вода.
Отиваме към къщата и се запознаваме с Катя на живо, до този момент се знаехме само по интернет. Качваме се на терасата да погледаме звездите и да поговорим. Хладно е. Решаваме да се облечем и да идем да хапнем нещо, а после и на нощна разходка до самите дюни.
Небето отново е невероятно, чувствам се като в приказка. А и да говориш на собственият си език с някого, след като последните 10 ни едвам си се оправял да си поръчаш хляб...безценно!
Прибираме се късно, Мохамед ме предупреди, че тази нощ в стаята ще спи една двойка- полякиня и мароканец. Влизам тихо в стаята, взимам хавлията и отивам да се изкъпя. Тръшкам се в леглото и просто умирам.
Сутринта се чувствам отпочинал като пич /парично изостанал човек значело май/. Леглото е много удобно, наспал съм се и няма следа от очакваната мускулна треска. Идеално.
Тъкмо ставам и на вратата се чука. Гореспоменатата двойка се прибира, били са на сутришен тур с джип да посрещат изгрев от дюните. Извиняват ми се, ако са ме събудили сутринта, когато са излизали. Да бе, да. Спал съм като умрял.
Изпирам набързо дрехите на ръка и щраквам няколко снимки на дюните от терасата. Катя още не е станала, така че решавам да пия кафе в снощното заведение.
Кафенето е приятно и спокойно. Съдържателят му говори и испански. Изобщо в това село много народ говори испански, оказа се, че има голям прилив на испански туристи.
Сядам да си запиша впечатленията от предният ден и после просто си седя и релаксирам. Радвам се, че Катя ме отклони от пътя, усещам че съм имал нужда от почивка.
По- късно се запътваме към дюните.
Всъщност те са единствената атракция, привличаща туристите, тук. Erg Chebi е малка пясъчна пустиня насред огромна каменна такава.
Не знам колко е висока дюната, но си е бая. Освен това е доста изморително да се изкатери. Пясъка е супер фин и краката затъват дълбоко в него. Налага ни се да спрем на 4/5 пъти преди да достигнем върха. Дори така имам усещането, че ще ми се схване прасеца.
Гледката отвисоко си заслужава усилията обаче. А когато духне вятъра пясъка се спуска като нежен воал по склона на дюните...а той си духаше достатъчно, за да ти напълни всички отверстия с прах. Ама пак беше хубаво.
Засичаме се с пет местни момчета. От Ерфуд са, следват в Мекнес. Много са забавни, любопитни и се забавляват страхотно. Носят си и 5 литрова туба вода, която споделят с нас.
От високото може да се види и един от известните туристически капани- разходка с камила до берберски лагер в пустинята и пренощуване там. Истински бербери скитници в Мароко надали съществуват, но доста хора се изръсват бая пари за това.
Повъртяхме се около час горе, понаснимахме се и решихме, че е крайно време да си ходим. Още повече, че ни гонеше глада.
Тоя пич е цар- всичко наоколо чакъл и камънак, а той е успял да бухне колата в единствените 20тина квадратни метра пясък....Ама имам сериозни подозрения, че зад волана е била жена, да не се обиждате, просто като я избутаха, жена слезе от колата. Ама може да е била вътре само докато мъжете бутат, де да знам.
Мерзуга е много малко селце, но си има своята главна улица с 15-20 заведения и магазинчета. Седнахме на същото заведение от предната вечер и си поръчахме. Проблем беше, че вече печеше слънце, а имаше само един чадър, под който се беше подслонил възрастен германец. Питах собственика дали може да преместим масата на сянка, а той ми вика- Премести я, ако искаш по алеята между уличните платна /имаше палми/ я премести, няма проблеми. Ако някой дойде да каже нещо- аз съм те пратил, няма ядове.
Щом няма ядове- да ни е сладко. Хапнах с удоволствие, а после просто си седяхме и приказвахме. Откарахме така 2/3 предполагам, защото по едно време слънцето си тръгна към залез и позахладня достатъчно, за да си наметна якето.
Правим си кратка разходка и се прибираме. Слушаме музика, лафим си и релаксираме. Време е за сън. Хиляди благодарности за прекрасният ден Катя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар