Най- високото езеро в...

   27.11.2016

   Уф, аман от това ставане в 6.30. Тези хора не могат ли да обяснят на слънцето си, че няма нужда да изгрява преди 8-9…

   Днес трябваше да стигнем до Siri Kharka, само не разбрах защо трябваше да тръгваме толкова рано, след като се оказа, че маршрута трае само 2 часа.

   Имахме си и изпращачи, видяхме ги из цял Непал. Добре де, в тези части където бяхме, което доста по- малко от цял Непал, ама да не издребняваме нали.

   А е над този храм се въртеше постоянно цяло ято от тях. Всъщност не знам дали е храм де, може и някакво малко селце да е.

   Почивката е направихме в Khangsar, където стигнахме доста бързо, въпреки няколкото доста стръмни баира по пътя.

   Селцето не беше туристическо, имаше 2-3 хотела и в един от тях спряме да пием чай.

   Беше малко мизерен (хайде ся претенции) и трябваше да изкачим 3 етажа до трапезарията. Стълбата беше дървена, тясна и стръмна. А раниците се закачаха на стърчащите площадки, трябваше да се присвият краката. Не е препоръчително да се излиза и на малката тераска, въпреки че жената си стоеше там, облегната на парапета, когато ни покани да влезем. Но пък тя не тежи сто кила…а парапета…всъщност не знам как се облягаше на него, побутнах го и имам усещането, че ще падне при по- силен вятър.

   Иначе жената беше много приветлива, не говореше много английски, ама се разбирахме добре, пък и ни направи много хубав чай.

   На тръгване облякох подплатата на якето, че беше излязъл един леко неприятен хладен вятър, ама няма и половин час по- късно съжалих. Почнахме едно доста стръмно изкачване, та спрях и изостанах за да го прибера.

   По средата на склона в дясно можете да видите Siri Kharka. На преден план новострояща се сграда, мислех че може и да е манастир, но по- вероятно още един хотел.
   В интерес на истината си беше доста стръмно, но и по стръмни баири съм катерил, обаче ми беше зор, самата махала (хахаха) е на малко над 4000м. Пък и духаше вятър, който вдигаше доста прах във въздуха и беше доста неприятно.

   Смея се наричайки Siri Kharka махала, защото в действителнос са точно два хотела и един почти празен магазин. Но пък го има на картата. Нямаше абсолютно нищо, беше само 12 на обяд и се очертаваше доста скука.

   С Карлос се присъединихме към перящите жени, той искаше да поизпере панталона, а и моят полар доста се беше поомърлял последните дни. Спокойно се събух бос, навих крачолите и се присъединих. Едната жена ме видя бос и се стресна, сочи към една врата, отпред имаше нахвърляни 10тина чифта стари джапанки и чехли и вика да си сложа едни, да не се тревожа. Викам и да не се тревожи. То вярно на останалите им беше нещо хладно, пък аз бос и по потник (и то за да не съм хептен гол, горещо ми бре) се носех, ама аз какво съм виновен…Мен си ми беше добре.
   Само не разбрахме защо спряхме тук, а не към базовият лагер на езерото, който е на само 100м надморска височина отгоре. В смисъл ако беше за аклиматизацията, то разликата не беше чак толкова голяма, а беше само на около 2 часа ходене. Всъщност  височината на базовият лагер я разбрахме чак след като обядвахме и прегледах картата. Карлос настояваше да намерим Йъм (беше да си почива в стаята навярно) и да го накараме да продължим, но останалите го притиснахме да останем, вече се бяхме отпуснали в крайна сметка.
   Трапезарията имаше един много досаден дефект- вратата се отваряше при всеки повей на вятъра и все някой трябваше да стане и да я затвори, не знам защо не я оправят някак.
   Общо взето скучен следобед, ама аз се поразходих по баирите (то и останалите се присъединиха по едното време) и почетох книга, та времето мина. Единственият неприятен „инцидент“, който имах, беше късно вечерта, малко преди да заспя, дишах нещо забързано. Поизправих се в леглото, облягайки се на стената в полуседнало положение, че да поулесня дишането и се пооправих. После се свлякох и отнесох плувката.

   28.11.2016

   Ставане в 6, закуска половин час по- късно. Час по- късно тръгнахме към базовият лагер. Добрата новина е, че проблеми с дишането нямам никакви.

   В интерес на истината пътят до базовият лагер е доста лесен. Още в началото имаше малко баир, който се изкачва практически над нивото на самият лагер та повечето беше леко спускане.

   До голяма степен се радвах, че вчера не продължихме...

   …в началото и края на пътеката се намираха тези предупредителни табели…

   …а самата пътека, въпреки да не беше много тежка, минаваше почти изцяло пресичайки един сипей. Ако бяхме минали оттук вчера щяхме да се видим в чудо с вятъра, който се беше надигнал.

   Пък и да спускаш тези стъпала не беше никак лесно, всъщност доста хлъзгаво. На доста места пътеката минаваше плътно край скалите и беше толкова тясно, че на моменти трябваше леко да се наклониш навън...

   ...а ако загубиш равновесие….е, да речем че бая ще има да лазиш по сипея, че да се добереш до пътеката.

   Отсреща можете да видите базовият лагер, който е чисто и просто два хотела. Това ви го казвам, за да не очаквате нещо особено.

   Подобни соларни котлони видяхме само по големите височини, макар рядко да видях да ги използват.

   Зарязахме раниците, загубихме около половин час да се постегнем и починем и напред към езерото. Всъщност май искаха да ни накарат да останем един пълен ден в базовият лагер, уж за аклиматизация, ама казахме че майстора го няма. То се бяхме изкачили и само с едни 100-150м във височина, бахти разликата…да не говорим, че щяхме да откачим още един ден без да правим нищо.

   Даже и чай не пихме, за ядене да не говорим.  Чакаха ни три часа и половина само да стигнем до езерото и нямахме никакво желание да се бавим.  То все пак взех тибетските хлебчета с мен, имахме и сушени плодове, а Алберт носеше и консервички с риба тон, та обмисляхме да ядем край езерото. Но се облякохме добре- шал, шапки, якета, ръкавици… То моите повечето време ги носех на гърба, ама на високото и открито си е доста студено. Бях взел и ветро/водо устойчивият панталон и термооблекло за всеки случай, но се оказа излишно презапасяване.

   Пътеката не беше никак лека, дори и на по- равните отрязъци. Имаше и един страничен наклон, който доста изморяваше краката. Всъщност на снимката не си личи, но е постоянно изкачване и няма участък в който да почиваш в движение.

   След около 2 часа ходене буквално се оцъклихме…

   …зад една скала видяхме подпряно самотно колело. Бахти фена… позагледах се и се усетих, че е същото, което видях преди Мананг. И в един момент отгоре се зададе и собственика му.

   Владимир се оказа сърбин. Седнахме няколко минути на раздумка с него. Пък и на мен ми трябваше почивка. Карлос вече си беше починал, той като моторетка тегли напред и ни чакаше тук поне над 5 минути. Владимир ни разказа как стигнал до базовият лагер още вчера и решил да продължи към езерото (хора, честно ви казвам, акъла не ми побира как е бутал колелото по пътеката до лагера), обаче вятъра и праха му разказали играта. Чудил се какво да прави, когато успял да намери тази скала, зад която да капичне и да зареже колелото (като ми го каза се замислих, че по пътя наистина нямаше никаква скала. Имаше едни по едното време, но огромни, не такива, които да заобиколиш и подсигуриш колело. Всичко останало сипей.) и се върнал до лагера да пренощува.  На сутринта станал рано, стигнал до тук, разтоварил част от багажа и се качил до езерото да го остави...

   …сега се върнал за да качи и колелото. Машина! На третата снима долу в средата се вижда едно петънце….той е…
   Питам да го снимам, а той вика „Снимай, снимай и ще ти дам поща да ми пратиш снимките, защото нямам.“. Искаше ми се и да му помогна, но ми беше невъзможно, едвам влачех себе си.

   А оттук ставаше и още по- трудно. Пътеката започваше да се вие още по- стръмно нагоре и липсата на въздух се усещаше. Ходех като стар дядо, крачейки стъпка по стъпка и спирайки да си поема въздух. И това практически без багаж. Бахти тоя сърбин… Нечовек!
   Тъй като се бях позабавил доста, когато стигнах този знак момчетата бяха поотпочинали и им беше скучно. Аз спрях само да пусна една вода и осъзнах, че панталона ми е целият мокър от пот. Пък реших че мога да мина и без почивка, та директно продължихме.

   А иначе езерото не е нищо особено. Красиво е, но…ами нищо особено, честно. Сума народ казват, че е най- красивата част от този маршрут, но не мисля така. Но пък всеки си има вкус.

   Обаче какво пък, най- високото езеро в света (все още не знаехме, че рекламата е подлъгваща).
   А пък и Карлос беше рожденик, така че честит рожден ден човеко.

   Пообоколихме зъзнейки, студено си беше, даже аз съм се навлякъл, но решихме да не ядем. Алберт не се чувстваше много добре, явно от височината, пък и с този вятър не беше много приятно да се седи. Имаше барче, но затворено…

   …все пак сме извън основният туристически сезон, та се обърнахме и…

   …отново се срещнахме с Владо. Бахти човека, пристигна за около половин час след нас. Щеше да преспи край езерото (носи си палатка и екипировка човека) и после да продължи към Jomson през друг планински проход, който почвал оттук. Попитах Йъм и ми обясни, че е практически козя пътека. Машина бе…

   Връщането ни отне други два часа, хич не е лесно да знаете. Пък и височината си я бива- тръгнахме от Siri Kharka на около 4000м, базовият лагер е на 4150, а езерото на 4992 според картата. Според моят висотомер бяхме на малко над 5000м, но пък и бяхме бая над езерото, та се връзва. Е то си се върнахме само до базовият лагер де, ама пак си е доста, особено при този наклон и покрита с прах, лесна за подхлъзване пътека.

   Всъщност през голяма част от маршрута ни праха беше толкова фин, че когато стъпиш в него (а потъваш го глезените) около теб се образува облаче прах. Може да си представите какво се случва, ако мине и кола. А тук видяхме как вятъра реално го издухва от върховете. Красиво донякъде. Ама прашно.

   Стигнахме до хотела някъде към пет и доста изморени, в крайна сметка ни се бяха събрали едни осем часа без почивка и без да сме яли. Поръчахме вечерята да е готова след около час и аз се наврях да взема душ. Плащаше се, ама не се и замислих (интернета тук струваше 300 рупии и не ставаше за нищо). Обаче разочарование. То душа че си е барака е ясно. Че пак няма къде да си сложиш дрехите- и то ясно. Ама не ми стана ясно защо водата беше хладка, а бойлера (газов) показваше 54 градуса температура на водата… Предупредих колегите да не се къпят, че те са си малко зиморничави и се събрахме да хапнем. Полафихме малко и Карлос и Пабло заминаха да спят. Аз останах още малко с Алберт, че ни се виждаше рано, въпреки спусналата се вече нощ, пък и аз да обновя записките. Но не за дълго, защото тук изобщо не отопляваха трапезарията и не ни се мръзнеше излишно. Не че нашите стаи бяха отоплени де, даже единият ни прозорец явно е бил счупен и е сменен с найлон. Който пък е на дупки. Ама като се завие човек си е добре.

   А, тук също имаха проблем с лошо затваряща се врата. Обаче с няколко видии с уши, въже и бутилка с вода за противотежест проблема беше разрешен.

   29.11.2016

   Днес ни чакаше около 6 часов преход  до Yak Kharka. Искахме да тръгнем по- късно, та да поспим, но на Йъм идеята не му харесваше, защото евентуално можело да излезе неприятен вятър. То с ранното ставане бяхме свикнали вече, неприятният момент беше сутрешният студ. Още повече че вчера бях разпарчедосал цялата раница и днес трябваше да събера и подредя отново всичко. А под завивките едно топличко такова… Гадост!

   Въпреки че слизахме във височина пътеката не беше особено лесна, голяма част си беше леко изкачване. Е, онзи ден го спускахме и пак не ни беше леко. Абе няма угодия ви казвам. 

   Отне ни два часа и седнахме на една пейка за десет минути, колкото да си поемем въздух и продължихме.

   От тук започна отново изкачване…

   …нямаше нужда да се спускаме отново към Khangsar, щяхме да цепим на пряко, минавайки през Old Khangsar, изоставен мноооого отдавна. Всъщност от далеч помислих, че е някоя изоставена крепост. Но пък в Европа е прекрасно място за крепост и като видиш руини, то някак си автоматично решаваш, че може би е.

    Нямам идея какво правеха тук тези маркучи (да де, някаква идея си имам), но селото все пак е изоставено, кой знае къде ще ги носят.

   Тук за пръв път видяхме як. Още преди няколко дни попитах  Йъм защо не се виждат никъде, а той ми обясни, че яковете живеят от 3500м нагоре.

   Пътеката продължаваше да се изкачва, заобикаляйки склона и изведнъж…

   …се разкри прекрасна гледка към Мананг и долината му. Спряхме за 20тина минути да се направят няколко снимки, аз даже успях да се опъна на склона и да почина.

   От тук пътеката започна да се спуска към реката…

   …където имаше едно самотно ресторантче, перфектно за почивка и обяд.

   Аз не бях гладен и си поръчах само един чай от лимон с джинджифил и мед. Бяха ни го препоръчали предният ден, бил полезен срещу височинната болест. Не проявявах никакви симптоми, ама какво пък, от чай глава не боли. В действителност се ограничавах да пия само черен чай заради цената му- 50-60 рупии, останалите бяха все по 120-140р.

   След почивката ни чакаше изкачване към главният път,  който напуснахме в Мананг. Всъщност  тук вече не беше проходим за коли.

   В хотела пристигнахме към 3 часа, стаите бяха хубави и дори леко затоплени от следобедното слънце, явно имаше и някаква изолация. Тук душа се плащаше. Срещу 150 рупии получаваш една кофа вряла вода и отиваш да се къпеш в банята. Имаше и интернет, но нещо се беше сбозил централно, та все едно няма.

   Тъй като беше все още рано излязохме да се разходим из селцето.

   Лайнарника. Или по- точно местният навес за дърв…изпражнения за огрев.

   Попаднахме и на едно местно ресторантче и с Карлос се навряхме без да му мислим особено. Когато влязохме в огъня имаше само сухи изпражнения, но за готвене сложиха още два- три клона (по- скоро възлести коренища от едни ниски и чепати храсталаци), явно те не бяха достатъчно калорични за да се готви на тях.

   Тук се замислих, че не съм виждал никъде да използват цепеници за поддържане на огъня, все сухи клонаци и корени, явно избягваха да секат дървета.

   Поръчахме два зеленчукови нуделса и едно момо. Алберт и Пабло си заминаха, не се престрашиха, та останахме да се забавляваме само двамата.

   Пък и си е гот да видиш как храната ти се приготвя от нулата.

   Момо, вкусотия.

   Местните седяха около нас и си пиеха топлата вода. По някое време влизаха нови клиенти и като виждаха, че няма много място около огнището оставаха прави. Аз пък се сгъчках малко с Карлос и се отвори достатъчно място и за тях, иначе нямаше и да помолят, не искаха да ни притесняват. А пък то ние се радвахме.

   Е, като ни поднесоха купичките схванахме, че сме се недоразбрали и вместо зеленчуков нуделс са ни приготвили зеленчуково къри. Ама голяма работа. Беше вкусно, беше топло, пък и беше забавно, какво повече му трябва на човек.

  Обратно в хотела поръчахме по един нуделс колкото да не ни вдигнат излишно цената на стаите. Не беше толкова вкусно, но за сметка на това двойно по- скъпо.

   Стояхме си спокойно в топлата трапезария, когато изведнъж се усещам, че съм сметнал грешно сметката в ресторантчето и съм дал на жената със 100 рупии по- малко. Хвана ме срам, да преметнеш хотела как да е, ама тази женица не го заслужава. Даже не отидох да търся челника (нощта се беше спуснала), скочих и забързах с надеждата да не е затворила. Слава богу не беше, малко трудно разбра какво и обяснявам, не говореше много английски, но като схвана очите и светнаха, чак не и се вярваше. Така и не разбрах защо не ме поправи, когато и дадох по- малко пари.